Трънлив беше пътят ми към джамията Сюлеймание…Трънлив, като пътят към вярата…
Патетиката се връзваше с късния час, пустата, стръмна, водеща нагоре и изпълнена със завои улица, която всяваше усещането за опасност, риск, тайнство и мистика. Павирана улица, покрай стените на нещо древно и римско или поне така ми се е сторило…Може би стените на Румелихисар, но не гарантирам, защото мислите ми бяха заети с друго. Да намеря джамията, да не бъда обрана, да не бъда нападната в гръб …
Всичко се случваше минути след и на метри от суматохата от пазарищата на Еминьоню. Цялата глъч, блъсканица и изобилие от стоки, взаимно никак не свързващи се- в смисъл разклонителите, коледната украса и рибата се продаваха в един и същи квартало-пазар ( да, това е Еминьоню- в преките зад Египетския пазар, но за това друг път) и само след един завой- хоп… Тишина, тъмнина, самота, мрак. Отвътре ти става едно филмово… Започваш да се чувстваш, като герой от роман, когото убиват още в началото и до края ще разплитат причините за мистериозната му смърт….
Към Сюлеймание стигнах минути преди вечерния, последен намаз. Около джамията беше пусто и всичко продължаваше да изглежда, като част от филм от жанра мистика и трилър. На фона на оживения и свърх населен Истанбул до степен, която може да всели паника у по-спокойните и интровертни натури спокойствието пред тази джамия беше някак….приказно….
Сюлеймание трябва да се види! Перлата на религиозната култура на мегаполиса. От към архитектурно-интериорна гледна точка. Като посещаемост не вярвам да е водеща. Поради трудно преодолимия баир, на който се намира и високата елитарност на джамията. Наистина перла. Внушителна сграда , дело на личния архитект на Сюлейман Великопелпни- Мимар Синан.
Моето запознанство, обаче не беше до толкова с архитектурата, защото мечтата ми да посетя джамията Сюлеймание все още си е мечта. Както казах успях таман за вечерния намаз. И съдбата сама ме поведе към този религиозен ритуал, в който така стана, че взех участие…
В Истанбул достойните да бъдат културно наследство джамии, освен като религиозни храмове с пълна сила и в пълен обем се експлоатират и като туристически обекти за посещение от милионите гости на космополитния град. Изграден е стриктен режим, който се следи да бъде спазван от още по стриктни пазванти с радио станции и непреклонен нрав. Впрочем в Истанбул много се следи за реда… И никак не ти се дава шанс да се отклониш от правия път. То, някак даже и сърце не ти дава да вървиш напреки на нещо, толкова добре организирано и поддържано…
Та, в джамиите се влиза по график. И от отделни врати. Има си ред. Часове за молитва, за която вярващите влизат през централния вход. И часове за туристи, които влизат от странична, да не кажа задна врата.
За последния намаз, който почва някъде около 21.00 вратата за туристи беше заключена. Аз не обичам заключени врати. Т.е. пред мен не може да има затворени врати, не може. За това реших, че централният вход и две наелонови торбички върху чорапите (все пак да газиш с боси крака по един и същи килим с милионите посетители е някак…микозно… Минута по-късно се убедих с очите си, че килимът се пере с огромни прахосмукачки нон стоп. Буквално нон стоп. От край до край. Но кой да ти знае и предполага такива цивилизационни решения! ) ще ми осигурят достъп до така бленуваното от мен посещение на джамията Сюлеймание. Понеже Аллах така беше пожелал ( Сигурна съм в това! ) точно този ден бях си купила от Капалъ чаршъ черен шал. От тези, с които жените си завиват главите, когато ходят на джамия. И той, разбира се услужливо беше в чантата ми , опакован от любезния продавач в лъскаво пликче. Въобще образът ми на по-голяма мюсюлманка от мюсюлманите беше постигнат на мига и плавно се влях с рехавата група вярващи мъже, които си събуваха обувките и влизаха да се помолят.
Значи, в мен се борят няколко души. Не дУши, а душИ, макар и двете да са донякъде верни. На изследовател, журналист, одухотворена личност и хулиган. Това съчетание ме накара, докато се възторгвам на архитектурата и вътрешния дизайн (вътрешен дизайн може би не е подходящата фраза….), докато се прехласвам по прекрасния глас на мюезина, на успокояващата душата мелодия на неговата песен, на внасящите покой, простор и светлина в душата осветеност, мащабност и изобилие от открити пространства на Сюлеймание да увековеча тези гледки и усещания на камера и телефон….
Ето, тук моята непринадлежност към ислямския свят ( което апропо е спорен въпрос- тя вярата е в душата! ) много се наби на очи….
От най-отдалечения край на джамията с викове към мен се втурна охранителя. “ Какво правиш, какво правиш, бе?! “ крещеше на турски, без да се безпокои, че пречи на хората да се помолят на Аллах…Бил взел наелоновите пликчета на краката ми, които се взимат на входа на джамиите от поставки, подобни на нашите в супер маркетите в разделите за плодове и зеленчуци, за обувки. След, като разрешихме този проблем, реши да създава друг, изразяващ се в забрана да снимам намаза…. Оооокккк. Спрях записа. Нищо, че междувременно и други туристи се бяха намърдали и с гигантски фотоапарати, въргаляйки се на килима снимаха рисунките по куполите…
