“Да четеш Лолита в Техеран” в България.

Въпреки наличието на думичките ” Лолита” и ” Техеран” в заглавието на книгата тази история не е за девойче в ислямския свят. Не се настройвате да ревете над нерадостната съдба на забулена кадъна, чийто мъж я бие, отнема и девствеността, взима и детето и погубва младостта и , като ограбва красотата и, а любовта и оставя да вехне неполята от неговите ласки….Или някаква подобна ревлива, глупава и дълбоко недостоверна приказка, каквито се пишат за стринките, кърмачките и старите моми.

            Въпреки това не очаквайте и творба с висок стил на писане, дъблокомислени фрази, сложни словосъчетания и сентенции, над чието разгадаване няма да спите нощи наред с чаша вино в ръка. Няма да срещнете високо интелектуален език или труднодостъпни мисли. Книгата е среден клас, написана на много достъпен за масовия читател език.

Темата е специфична. Ще бъде интересна на хора, вълнуващи се от проблемите, живота, бита и културата на Близкия Изток. Не че ще научат кой пък знае колко много. Но да се прочете може. Най-малкото разкрива вътрешното, личностно противоречие и дори инатливата, макар и плаха и скришом провеждана борба, и дори съзнателното и подсъзнателно отхвърляне и противопоставяне на правилата на религията, въпреки принудително поддържания визуален облик на религиозен мюсюлманин.

“Да четеш Лолита в Техеран” напълно неправилно е определен незнайно от кой некапацитет, като мемоар… Мемоари липсват. Няма! Ничия женска съдба не е разказана. Няма любов, няма семейни саги, няма драми. Особено любовни. Нито домакински.

            Творбата е аматьорски летопис с елементи на субективна, но не особено експертна оценка на събитията от  периода, като повествованието започва малко преди  Ислямска революция в Иран, т.е. края на 70-тте  и стига почти до края на 90-тте години на миналия век.

            Книгата може да се определи, като историческо-свидетелска, с уговорката, че авторката не е голям експерт по въпросите на политиката, която в описвания период играе ключов момент върху съдбата на иранското общество. За това и не бива да се дава висок процент на доверие на оценките и трактовките, които Нафизи дава на политико-социалните събития. Оценъчната и дейност е първо субективна, второ едностранчива и трето твърде недостатъчна. А, най-важното и нещо, за което тя сама, дори с лекичка гордост съобщава- никак не е  компетентна. Последното се извлича и от на места досадните празноти, водещи до неясноти в повествованието. И имащи за следствие дълго търсене и гадаене за логиката и причинно-следствените връзки в редица описани ситуации, постъпки, поведения.

            Но все пак и горе-долу, ако приемем Азар Нафизи (във връзка с нейната лоша експертност и ясно заявена в романа незаинтересованост по въпросите на политика и общество), за един безпристрастен словесен фотограф на откъслечни събития, самите ние бихме могли да си направим перфектните изводи за промените в иранското общество под влияние на засилването и налагането на ислямската религиозност, както и за отражението на този процес върху индивидуалната личност, междуличностните отношения и формирането на групи с различни идеологически платформи. За причините и следствията на личните постъпки и обществени явления.

           В частност акцента в романа е върху социалния статут на жените в Иран, който търпи рязък обрат след старта на Ислямска революция. Либералният режим и светските нрави рязко изчезват, стават извън закона, а жената е натоварена със всичките ограничения, които крайният ислям, като външно, атрибутно проявление предвижда. Т.к. от повествованието става ясно, че вътрешната убеденост в ислямските канонични изисквания, както и тяхното спазване не са нито задължителна, нито често срещана практика.

            Повдига се въпросът за религията. За вярата. И липсата на такава. Или е опит да се каже, че и вярата и религията нямат никаква връзка с външните белези, с които се свързват.

            Нафизи штрихира няколко женски образа ,лишени от конкретика и цялостно изграждане на характерите, които обаче чрез откъслечни и епизодични описания хвърлят светлина върху нишката религия- вяра- атрибути на вярата.

            Женските образи се губят, размиват и остават някак неперсонифицирани, натоварени единствено с ролята да покажат различните варианти на реакцията спрямо нововъведените религиозните норми за поведение и вид на жените.

            Апропо, в романа няма нито един цялостно изграден образ на герой. Всички са без конкретни, характерни очертания,без ярки, разграничаващи ги особено много от другите характеристики, без нищо запомнящо се….

            Нафизи оправда смяната на имената и миксирането на черти от характерите със запазването на анонимността на описваните персонажи и тяхната безопасност, но тази цел би могла да се постигне и с по-висока художествена стойност при изграждане на образите. Бутафорността, липсата на дълбочина и даже отсъствието на различни ъгли, от които можем да погледнем върху персонажите силно снижават класата и нивото на произведението. И, разбира се говорят зле за майсторлъка на повествователя.

            Какво ни разкриват персонажите….

            Единствената силно и наистина вярваща, още преди атрибутиката на исляма да стане задължителна за жените, която с гордост е покривала косите си, защото религията така повелява, защото това я е отличавало от другите и е било символ и демонстрация на нейната религиозност, губи своето основание да се чувства различна, по-особена, по-специална. Вече всички са принудени да крият косите си. Тя е една от многото, една от масата, с нищо не различима. Това вече не я прави толкова горда, че е вярваща мюсюлманка….Насилственото налагане на религията за тези, които не я носят в сърцата си я изстръгва от там, където действително е носила утеха и покой….Или поне убива чувството за сигурност, което някога е давала.

            Останалите героини, възприемани като някаква хомогенна до голяма степен маса, без индивидуалности вътре, покриват параметъра от тих бунт до тихо примирение. Една пуска неволно кичур коса или леко отпуска забрадката, друга лакира ноктите си в ярко червено и усилено крие пръстите си от патрулиращите по улиците, трета тайно носи крещящи обеци под чадора си, четвърта се заиграва с някакви шарени чорапи, които се подават из под дългата , тъмна дреха…Все неща, за които можеш да попаднеш в ареста, но пък рискът и адреналинът, че го правят е сред малкото им възможности да се чувстват бунтарки.

            Това са пасивно-недоволните от ограниченията на ислямското ,женско облекло. Облеклото, разбира се може да се приеме за символ на социалното ограничение на жената, като цяло, но тази символика авторката успява твърде слабо да прокара. Проблемът някак остава представен на ниво дрехи. Другите социални неравенства, с които се сблъскват жените в крайно-ислямския свят са представени твърде повърхностно и без да им се даде някаква по-задълбочена оценка или да бъдат разкрити повече детайли как това се отразява на живота на ислямската жена и на нейния душевен мир.

            Истинските революционерки, които имат идеологически сблъсък с налагания режим, и които Азар Нафизи нито разбира, нито успява да опише добре, в пълнота и най-вече да разкрие в какво се състоят политическите им възгледи, за да добием някаква по-конкретна представа за същността на конфликта им с господстващата политическо-религиозна платформа, който всъщност води до това, те да преживеят ужаса на затвора и с цената на унижения и компромиси със съвестта и достойнството си да оцелеят (за разлика от други, отказали да направят компромис и екзекутирани ) авторката представя единствено чрез личната си емоция на страха да разбере грозната истина за преживяното от тях и срама, че тя е прибегнала до дори и по- големи компромиси, за да се радва на един не малък комфорт, в условията, за които пише с такова възмущение.

            Азар Нафизи се е появява в Иран малко преди старта на Ислямска революция, след като е завършила образованието си в САЩ, нещо което за нея е било възможно поради положението на нейното семейство, нейде из високите етажи на тогавашният ирански елит. Връща се в родината си точно преди насилственото налагане на строгите правила на исляма със стари спомени за либерален, светски Иран и амбицията да преподава западна литература, като някакъв носител на свобода, дързост, инакомислие дори лекомислие, като символ на смелост и чаровен ексцентризъм.

            Бързо си урежда преподавателско място, но я застига цензурата върху западната литература, което е на път да направи курсовете и силно осакатени. Ислямът не позволява сюжети и герои от западните класики да покваряват благоверния ислямски народ и да сеят порок и поквара.

            Отстояването на позицията на Нафизи да води курса си по западна литература, така както го вижда започва категорично, но завършва с примиренческо фиаско и покрита със забрадка глава. Дръзките герои, за които с плам говори пред своите студенти не намират голямо отражение в нея самата. Сръдливостта и е беззъба и кратка.

            Нафизи, като главно действащо лице в романа, а вероятно и в живота, доколкото творбата е с мемоарна заявка е човек без ясно изявена позиция, без хъса и силата да отстоява принципи, а даже и без принципи или поне такива не са очертани в конкретното произведение. Нафизи не е борец, не е боец, тя е оцеляващ, на всяка цена. Тя е спасяващ се, независимо как.

            Нейният най-добре преподаден и най-добре възприет урок е бягството. Не борбата. Нафизи прави курс за най-обещаващите си студентки по западна литература в дома си, нелегално, където скрити зад четири стени те се осмеляват да свалят чадорите, да покажат косите, грима, лака си за нокти.

            Там сигурно са говорили и за любовта в ислямския свят. Тема, която Нафизи много е искала да засегне и разчепка но не и се е получило- не и на хартия. Дали в реалността разпитите и започващи с неизменния въпрос ” Обичаш ли го ?” са получили своите отговори не става ясно. В романа въпросът увисва…Няколкото заченки на темата за отношенията мъж-жена са толкова нескопосно и бегло описани, че информация за процента, успеваемостта и въобще развитието на евентуалните уредени бракове читателят не получава. Натъртено е дебело единствено, че бракът на самата Нафизи със съпруга и Бижан си е ок. Съвсем мимоходом става ясно за възможността, която исляма дава за временни бракове- някаква форма на узаконяване на нашенския гаджелък, афера или флирт. Докато мъжът си намери постоянна жена…или нещо такова- и това не става до край ясно.

Въобще недоговореното и недомлъвките в това произведение го правят на 100 % разбираемо и информативно само за живелите в Иран в описвания период или на много задълбочени познавачи на тамошните нрави и култура. Което е огромен минус с оглед факта, че творбата е преведена на няколко езика. И, че е предназначена за масовата публика от среден клас.

Като цяло непознаването и незаинтересоваността на авторката от политическите и социални процеси в Иран в периода, за който пише правят книгата и крайно постна и неинформативна. Става ясно, че тя осъжда режима, че е радетелка за повече свобода, че се обявява против цензурата( уви говори само или поне предимно за цензурата в литературата), изразява потреса и шока си, (но с примес на нетактична радост, че не се е случило на нея или нейни близки) от екзекуциите на врагове на режима и разни свободолюбци, но без да обяснява каква е била тяхната борба, за кои именно възгледи са били линчувани. В края на краищата в ръцете си държим една книга, която осъжда исляма, осъжда режима на политико-религиозната симбиоза, но никъде не успяваме да прочетем какви са били алтернативите, какви са алтернативите, които самата тя би предпочела, би застъпила.

Отделно от липсата на експертност по историко-политическия аспект на времето, в което се развива действието на романа, а може би именно за да компенсира това, авторката изпъстря творбата си с литературни анализи и свои разсъждения върху някои от произведенията на западното, литературно наследство. До един момент в повествованието, между анализираните творби и сюжетната линия (доколкото изобщо може да се говори за наличието на такава) може да се проследи някаква аналогия, да се правят сравнения, съпоставки и контрапункти. След този момент обаче Нафизи се впуска в самоцелно преразказване с елементи на разсъждения на различни произведения, вероятно любими на нея, която дейност, според скромното ми мнение също не е на достатъчно високо ниво, особено с оглед статута и на преподавател в тази дисциплина. А, може би някои по-елементарни съждения да са плод на произхода и възпитанието и в страна с друга култура, което и докарва възторг от моменти, явления и поведения, които за нас, хората от светския свят са дълбоко невпечатлителни.

Книгата оставя неприятния привкус за пропаганден роман очернящ исляма, източния свят и неговите нрави. Благо, че повествованието, информацията, фактологията и оценъчната дейност в него са крайно повърхностни, за да изпълни евентуална такава своя функция. Но за мен си остава подозрението, че подобна цел е преследвана. Пропаганда на запада, отричане на изтока. Всичко в черно и бяло, никакви 50 нюанса сиво. За други краски и да не говорим.

На финала Нафизи дава своя пример, своята версия за изход от ситуацията, която очевидно е некомфортна за всички жени там- в нейния хол и в Иран. Постъпката и е много типична за цялостното впечатление, което оставя за себе си в романа. Ще използвам българската крилата фраза – ” Не съм от тук и съм за малко “.

Примерът и е възприет и последван от всички нейни ученички, освен от една, която остава в Ислямска Република Иран, за да преподава западна литература..